patchamanov.com

Било е време , когато Времето е имало начало. А пространството е било заключено в една точка.

Било е време, когато всичко, което днес познаваме (а също и нещата за които умът и въображението са безсилни да обхванат) е било пресовано в едно чудовищно древно Първично яйце. Някъде тогава, когато е нямало още "тогава" и някъде там (което би могло да бъде навсякъде) цялото СЪДЪРЖАНИЕ на света се е взривило от една точка и няколко мига е съществувало само под формата на светлина. Така нареченият Голям Взрив. И чак след няколкото мига, в които освен лъчи друго е нямало, от странстващат енергия се е родила материята с всичките й трансформации и форми. Астрономите изчисляват, че събитието е някъде около 11- 12 000 000 000 години назад! Но аз съм сигурен че Ангел Пачаманов е бил там.

Само човек, който знае със сигурност за всички глезотии на светлината и за всичките й древни страхове да не се изгуби в нищото, може да я рисува толкова смело, толкова предизвикателно и толкова... приятелски.

Ангел Пачаманов няма откъде другаде да знае, че 4-те измерения са не само категории, но и игриви цветя. Той ги събира в една равнина без те да се бунтуват, той ги размества и те остават ласкави, той ги оцветява и те сияят. Той нарежда фигури по невиждани системи и заедно с тях се закача с гравитацията. Четката опъва хоризонти, към които се люлеят искрящи сенки на неща, които не виждаме, но усещаме. В рамката намираме прозорец към полетата на космоса ( който се оказва топъл). Космосът, в който току-що влизаме, а не този на учените, в който неотменимо предстои да се загубим.

Пачаманов е пробягал поне стотици светлини години в миксера на мъглявините и помни как първите лъчи от сътворението са се премятали на триъгълници и ромбове преди да изберат по-мързеливите извивки на сфери и спирали, с които да полегнат из вечността.

Затова тези негови "спомени" затворени в паспарту или дървен профил днес изглеждат хем парадоксално комбинирани, хем и близки. Ние вече сме били в някои от тези форми и подсъзнанието ги помни. Те са и странни и наши. Те ни дърпат в неестественото, но от това не губим равновесие. А си го възстановяваме.

Пред платната на Ангел човек може да разбере мъдростта на гениалния математик Луис Карол, който, за да поднесе красотата на математическите си открития, се принуждава да напише "Алиса в страната на чудесата". Онази уж невинна книжка, която физиците днес четат и се изненадват - как Карол е шифровал прозренията си за строежа на Вселената в привидно невъзможни истории. Които порасналите след Айнщайн ще намерят между редовете - надничайки през раменете на децата си.

В растителните и геометрични сюжети на тези живописни Пачаманови творби котаракът , който постепенно изчезва и остава само усмивката му, би се чувствал у дома си. Гледайки ефирните баланси и комбинации вие откривате поезията на пространството, в което самият Дали би тичал след момиченцето в сраженията с огледалата и едва ли би се сетил за времето, което тече по клоните на дърветата.

Зад политащите обеми и стоени линии и полукалейдоскопични тиражи Ангел е напластил мъдростта на спомени, които ще се сбъднат и на предстоящи изживявания, които сме пропуснали или забравили.

Когато разберете защо комбинациите са толкова ненатрапчиви, защо перспективата не е претоварена, защо Нещата са и безтегловни и контактни, вие се връщате отново да погледате платната, които преди уж сте разбрали. И дори във водните лилии виждате посланици, които свързват тленността на дъното със сигурността на съществуващото - водата и на невидимото за жабата - Космоса. Вие не виждате корените, но ги усещате, вие гледате листа, които сте пипали, но този път ги откривате като зелени сателитни чинии, които препращат тайните на езерото към светове в други галактики - където триъгълниците фотосинтезират. А времето и гравитацията са деца гонещи се като пеперуди.

Николай Илчевски
Пловдив, Май '01